Отварям си очите и е тихо. Ама зловещо тихо. Обръщам се наляво- обградена съм от конструктор. Обаче тази тишина нещо много ме съмнява.
Тръгвам по гащи да издирвам детето, което очевидно отново е станало преди мен. Следвам диря от колички, която за мой ужас води към трапезарията. Влизам в нея и виждам детето застанало над една локва и топи чорап в нея. Решавам, че локвата е вода и тръгвам към мивката тромаво, за да взема гъба, с която да я попия. В този момент с ужас и известна доза смут установявам, че локвата не е от вода, както си мислех, а от олио. В резултат се хлъзвам и понасям единия си крак във въздуха като балерина. Разпервам ръцете си и с грохот (от дрънчене на чаши), плясвам по гащи на мазния под.
Гърба ми, краката ми, косата ми, ръцете ми... всичко е в олио, а аз правя отчаяни опити да се изправя. Детето е замръзнало и само смотолевя едно виновно:

- Ау, мама... - обаче аз му хвърлям смразяващ поглед и той млъква.

Няма начин. Трябва да стана. Обаче под краката ми е толкова мазно, че чак сега забелязвам, че се търкалят и няколко празни бутилки от олио. Стискам зъби и решавам да се изправя, докато се подпирам на барплота, хващам кухненската хартия и се хлъзвам пак. Някак си успявам да запазя баланс. Внимателно откъсвам няколко салфетки от нея и си правя импровизирани чехли за по-добро сцепление. Добре, че този под е дървен! Успявам с импровизираните ми чехли да разнеса някак си локвата от олио, събирам чорапите и другите дрехи, и вече съм готова да вкарам детето в банята когато... отново позната зловеща тишина.

Оглеждам се, малкият не е в трапезарията. Някак си тихичко се е измъкнал. Връщам се обратно по дирята от играчки, докато премахвам части от полепналата кухненска хартия от краката си. В спалнята е. Разбирам за това по дишането му, което е като на Дарт Вейдър (да, отново докара грип вкъщи). Бутвам вратата с крак, а насреща ми какво да видя- мазен малчо с вдигнат бретон от олио. Изсипал си играчките на куп на пода, обърнал легенът за играчки пред бюрото (за да може да стъпи на него), респективно стъпил на него и с малките си пръстчета вади копчетата на лаптопа. В ляво от него вече има няколко жертви подредени по големина и форма.

Седя стъписана. Отварям уста. Затварям уста. Пак отварям уста. Пак я затварям. Така няколко минути, досущ като риба. И не знам какво да кажа. А той ме поглежда ухилено и с гордост посочва:

- Иж, цупи. Ау. Бебе. Цупи. Иж, мама.

...

Мисля, че и съседите ме чуха...