Крача важно из жегата по посока Съдебната палата- Централна гара. Толкова ми е скучно, че отчаяно се взирам в сградите с надеждата там да намеря нещо интересно. И ми е топло. Не. Направо горещо. Усещам как много сбърках обличайки онази хубава блуза от китайския сайт сутринта. Изкуствената дантела отдолу толкова дразни нагорещената ми кожа, че почти съм готова да се предам насред центъра и да я захвърля настрани. А след това да се прибера по сутиен. 
Тръсвам глава. Отчаяно се боря с вътрешния си вик и елементарното благоприличие, което би следвало да спазвам на това така оживено, обществено място. Отново впервам поглед в сградите, докато се топя като сладолед. Тъкмо си мисля за това как имам едва два лева в джоба си, с които трябва да се прибера. По дяволите! Дори бутилка вода не бих могла да си купя, а така ми се иска. Нямам търпение да напусна пределите на София и да се понеса в лек унес във влака, пътувайки към вкъщи. Така мразя този непоносим, задушаващ въздух и тези изпарения. Задушаващи са. Броя крачките до своето прибиране и нямам търпение да се метна в къщата, да сваля тази гадна блуза и да си гушна детето. А как ще идвам утре до лекции, ще го мисля после. 
Така, както си вървя блеейки, изведнъж виждам човек- статуя. Седи точно срещу Хепи-то преди светофара. Хвърля цветето си на някаква девойка, тя го поглежда с погнусен поглед и продължава. Цветето седи самотно на земята. Приближавам. Изведнъж тълпата се разпръсва и оставам сама под жаркото слънце, като попадам в полизрението на горкия човек-статуя. 
- Принцесо! - казва той с преправен тънък глас. - Можете ли да ми подадете цветенцето? 
- Разбира се. - отговарям и се навеждам, за да го взема от земята. Поглеждам го и му подавам цветето с лека усмивка: 
- А знаете ли, г-н Статуя, защо цветята не се вдигат от земята? Ще ми кажете ли? 
Но той умело пропуска въпроса ми и продължава, целувайки ръката ми: 
- Бъди жива и здрава. Любов да срещнеш, да си обичана. Много пари да имаш... Ще ми оставиш ли някой лев от сърце? 
Усмихвам се вежливо. 
- Бих Ви оставила, аз обичам актьорите, но просто нямам. А и храня сама детето си вкъщи. Съжалявам. 
А след това тутакси пускам ръката му и се шмугвам всред новата вълна от прииждащи хора от светофара. Вървя надолу. Поглеждам ръката си, която целуна статуята. На нея има бяло петно от целувката.